Седя и гледам, гледам и седя ... тъжно ми е. Нищо не помага. Приятелска прегръдка ... но не е същото. Не е както преди. Солената пътечка бавно си проправя път към ъгълчето на устата ми ... тъжно ми е, а допреди малко бях весела.
Много грешки ... непоправими грешки ... гнусен мирис на вина ... Не мога да опиша. Седя и мисля ...
Няма истински приятели. Няма никакви приятели. Има само добри познати ... и много двулични използвачи, които манипулират. И това им харесва. Първи тонове от поредната тъжна песен ... историята е различна, но краят е един и същ. Всички искаме да докоснем небето ... невъзможно. Само мечтите ни могат това ... но всичко зависи от нас. Ако не вървиш нанякъде се губиш още повече. Лощ късмет, карма, съдба. Наречи го както искаш.
Не ми пука. Искам си свободата обратно. Омръзна ми да съм затворничка на собственото си тяло. Искам си спокойствието от детските години обратно. Искам да ми се обръща и на мен капка внимание. Не ми пука дали това достига до вашите съзнания или не. Просто искам.
Не давам нищо. Никой нищо не заслужава. Аз още по-малко. Но така съм се вкопчила в това, което нямам, че не зачитам малкото, което ми е останало. А по-добре ли е да имаш нищо? Каква е разликата между пълната и празната чаша? И защо идиотите разсъждават върху водата?!
Живота не ми харесва. Но нямам право да го прекратя. Убеждават ме че съм свободна и че ще съм щастлива в бъдеще. Всички това обещават. А как да съм щастлива когато не ми давате това, от което имам нужда? Защо нямам право да решавам сама за себе си?
Всички сме роби. Така ще е завинаги. Сами решаваме, или поне така си мислим, как да си изживеем робството.
Болката ... само тя ...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар