вторник, 6 декември 2011 г.

Без шум ...

Когато четеш на глас чувствата се губят ... Имаш нужда от повече музика.

Искаш ръкописа ми да изпълва погледа ти ... искаш да запазиш всяка секунда от този блажен момент ... Знаеш, че ще имаш нужда от този спомен ... знаеш, че именно той ще ти дава сили да ме следваш ... имаш нужда от мен.

Аз съм тази, която дава смисъл на съществуването ти ... образът ми те преследва ... виждаш ме навсякъде, нали? Докато пиеш сутрешното си кафе, докато пътуваш за работа, докато поправяш колата си ...

... очите ми, усмивката ми, парфюма ми ... преследват те или сам извикваш ги в съзнанието си?

Знаеш го, и аз го знам. Не спирай да четеш ...

четвъртък, 4 август 2011 г.

Ден след ден ...

Неувереност. Умората нежно гали клепачите, пламъка в очите тлее бавно. И въпреки това безсънието отново прави ни компания в прохладната нощ ...

Страх. Страхувам се от началото ... ами ако буквите, прилежно подредени на листа, не опишат чувството? ... Онова, което ме изпълва и ме кара да пиша ....

Спокойствие. Търсим го, а щом го намерим сякаш нещо ни липсва ... може би динамиката, която изпива силите ни перманентно ...

Щастие. Гоним го в мечтите си, а срещнем ли го в ежедневието го тъпчем ...

Мисли. Онези мисли, които ни карат да вярваме, че живота ни е преоценена стока. Които ни карат да изпадаме в крайности ...

Вълнение. Онази емоция, която кара всяка фибра в тялото да трепти .... онази емоция, предизвикана от идеалното съчетание на ноти, думи и рими ...

Нищо не ни кара да танцуваме така красиво, както ритъма на собственото ни сърце.

четвъртък, 7 април 2011 г.

Чувството е по-силно от теб ...

Не й се спеше. Гледаше часовника как бавно отмерваше ударите на сърцето й. Не искаше да съжалява. Но не можеше да спре.

Всичко сантиментално отвличаше вниманието й. Натрапчивия аромат на манго, носен от нахалния кичур коса, навяваше спомени. Леко избледнели, но някак важни.

Защото не винаги става дума за любов. Защото приятелството е много по-ценно. Защото не спомените, а мечтите ни са вечни.

И целите, които ни обединяват. И тъгата, меланхолията ... те винаги надделяват.

Всеки оцветява сам черно-белия си кадър. А може би е по-добре той да остане черно-бял?

Свещта загасна. Разказът й бе към своя край ... Но нямаше завършек ...

Нейният кадър остана недооцветен ...

Unknown artist

А музата все не идваше. Беше вперила поглед в безлюдната уличка, чийто асфалт все още бе мокър от вечерния дъжд.

А музата все не идваше. Търсеше я упорито в чуждите очи, в чуждите коли, в чуждите улици. Нищо не помагаше. В чуждата любов, в чуждата болка.

А музата все не идваше. Може би трябваше да потъне в сладката забрава. Може би трябваше да остави студа да завладее цялото й същество. Може би трябваше да се извини ... на себе си.

А музата все не идваше. Предишното опиянение от красотата на всяка буква в собствения й ръкопис бе избледняло. Съзнанието й бе някак пусто.

А музата все не идваше. Сякаш бе спряла да пише за себе си и се интересуваше от чуждото мнение. Опознавайки себе си забрави музата си.

Съзнанието й се луташе сред уличния лабиринт, мислите й бяха накъсани, също като фрагментите в съня й.

Но тя щеше да дойде ....
... и то съвсем скоро ...

събота, 12 март 2011 г.

Белият нощен страж ...

Беше късно. Нощта прегръщаше глухо целия град. Снежинките тихо продължаваха кристалния си танц към напукания асфалт. Снегът покриваше цялата улица.

Колата работеше. Фаровете й, подобно на змийски очи - големи и жълти, разкъсваха нежно тъмнината.

Врата до шофьора се отвори. Последни думи за сбогом и звънлив смях. Тя слезе от колата и тръгна към дома си. Токчетата й очертваха пътя след нея ...

Той остана вътре. Но не си тръгна. Продължаваше да стои със запалени фарове, досущ като нощна стража.

Хвърлих фаса. Облачета дим все още се гонеха около мен.

Но въпреки студа бе някак красиво ...