Чувството е по-силно от теб ...

Не й се спеше. Гледаше часовника как бавно отмерваше ударите на сърцето й. Не искаше да съжалява. Но не можеше да спре.

Всичко сантиментално отвличаше вниманието й. Натрапчивия аромат на манго, носен от нахалния кичур коса, навяваше спомени. Леко избледнели, но някак важни.

Защото не винаги става дума за любов. Защото приятелството е много по-ценно. Защото не спомените, а мечтите ни са вечни.

И целите, които ни обединяват. И тъгата, меланхолията ... те винаги надделяват.

Всеки оцветява сам черно-белия си кадър. А може би е по-добре той да остане черно-бял?

Свещта загасна. Разказът й бе към своя край ... Но нямаше завършек ...

Нейният кадър остана недооцветен ...

Unknown artist

А музата все не идваше. Беше вперила поглед в безлюдната уличка, чийто асфалт все още бе мокър от вечерния дъжд.

А музата все не идваше. Търсеше я упорито в чуждите очи, в чуждите коли, в чуждите улици. Нищо не помагаше. В чуждата любов, в чуждата болка.

А музата все не идваше. Може би трябваше да потъне в сладката забрава. Може би трябваше да остави студа да завладее цялото й същество. Може би трябваше да се извини ... на себе си.

А музата все не идваше. Предишното опиянение от красотата на всяка буква в собствения й ръкопис бе избледняло. Съзнанието й бе някак пусто.

А музата все не идваше. Сякаш бе спряла да пише за себе си и се интересуваше от чуждото мнение. Опознавайки себе си забрави музата си.

Съзнанието й се луташе сред уличния лабиринт, мислите й бяха накъсани, също като фрагментите в съня й.

Но тя щеше да дойде ....
... и то съвсем скоро ...