Бас. Сърцето бие в такта. Ритъма забързва. Дали е музика или е просто сън ... ушите ми пулсират ...
Негативизма бавно се изпарява. На негово място се появява чувството за разбитата стъклена илюзия. Сърцето ми, готово да се пръсне, не спира да се движи заедно с песента ...
Вдъхновението идва от болката. Или поне подобието на такава. А решението е в забравата. И отчуждаването.
Сами нараняваме себе си, обвинявайки другите или любовта. А защо просто не ...
... forget about that and keep on to the next one?
петък, 17 декември 2010 г.
вторник, 7 декември 2010 г.
Мислиш ли?!
Защото смачка всички идеи още преди да са се родили ...
Към хората не трябва да се подхожда като към човешки същества. Доста мъдро за 17годишни бих казала ...
Очаквания. Желания. Нищо човешко не ми е чуждо.
Стремежа към по- добро. Надеждата.
Всичко се повтаря, само че с различни думи. Време за промяна. Но човек не се променя.
Променя се само гледката в очите. Отражението на реалността в тъмнокафявия ирис ...
Мъглата задушаваше града. Същата тази мъгла не само се отразяваше. Тя беше вътре в нея.
И остана само спомен, миризма на изгорели гуми.
Към хората не трябва да се подхожда като към човешки същества. Доста мъдро за 17годишни бих казала ...
Очаквания. Желания. Нищо човешко не ми е чуждо.
Стремежа към по- добро. Надеждата.
Всичко се повтаря, само че с различни думи. Време за промяна. Но човек не се променя.
Променя се само гледката в очите. Отражението на реалността в тъмнокафявия ирис ...
Мъглата задушаваше града. Същата тази мъгла не само се отразяваше. Тя беше вътре в нея.
И остана само спомен, миризма на изгорели гуми.
събота, 20 ноември 2010 г.
Solamente ...
La musica. Su passion.
Toda la vida sus ojos no veia la realidad. Su mundo surrealistico era la cosa mas importante.
Sus sigarillos. Fumialos cuando la lluvia llovia.
Siempre.
Es que no queria pensar. No queria escribir. Solamente hablar con alguien, quien podia comprenderla.
La sangre pesa mas que la agua. Pero existe sangre sucia.
Cada dia pensaba por eso.
Su sangre ... sus habitos. No podia lavar su conciencia.
La realidad era diferente.
Solamente ella y el cigarillo ...
Toda la vida sus ojos no veia la realidad. Su mundo surrealistico era la cosa mas importante.
Sus sigarillos. Fumialos cuando la lluvia llovia.
Siempre.
Es que no queria pensar. No queria escribir. Solamente hablar con alguien, quien podia comprenderla.
La sangre pesa mas que la agua. Pero existe sangre sucia.
Cada dia pensaba por eso.
Su sangre ... sus habitos. No podia lavar su conciencia.
La realidad era diferente.
Solamente ella y el cigarillo ...
понеделник, 13 септември 2010 г.
Защото ...
... две цигари по-късно отново съм пред пожълтелия лист хартия, изпълнена с надежда и страх да не се повторя.
Защото нощта е най-студена когато си сам. Хората се раждат и умират всеки ден. А студеното търпение в сърцето ми нежно задушава вярата в различното. Премислям бавно всяка дума, красотата на ръкописа ме опиянява.
Защото няма по-горещо и искрено нещо в един човек от сълзите му. Но той ги крие само за себе си. Крие красотата на своята болка дълбоко в себе си, предпазвайки я от порочността на града. Забързан, сив и мръсен, пълен с псевдосимволика.
Защото не всеки, който пише, е писател.
Защото красотата на живота е в малките и някак странни неща, които не ни позволяват да затворим очи, когато всички спят.
Защото свободата е в болката, от която най-много се боим.
Защото захвърляме най-великите си идеи и всичките правилни решения като домашна дреха.
Защото бягаме от себе си, за да не се нараним, без да мислим за чувствата на другите.
Защото този текст никога нямаше да се появи когато нощта е най-тъмна.
Защото да си сам не е толкова страшно.
Защото няма да видите обява във вестника "Търся приятел, който няма да ме предаде."
Защото всички издатели ще откажат да публикуват този текст.
Защото никой няма да разбере това.
Защото паля последната цигара.
Защото е истина.
Защото нощта е най-студена когато си сам. Хората се раждат и умират всеки ден. А студеното търпение в сърцето ми нежно задушава вярата в различното. Премислям бавно всяка дума, красотата на ръкописа ме опиянява.
Защото няма по-горещо и искрено нещо в един човек от сълзите му. Но той ги крие само за себе си. Крие красотата на своята болка дълбоко в себе си, предпазвайки я от порочността на града. Забързан, сив и мръсен, пълен с псевдосимволика.
Защото не всеки, който пише, е писател.
Защото красотата на живота е в малките и някак странни неща, които не ни позволяват да затворим очи, когато всички спят.
Защото свободата е в болката, от която най-много се боим.
Защото захвърляме най-великите си идеи и всичките правилни решения като домашна дреха.
Защото бягаме от себе си, за да не се нараним, без да мислим за чувствата на другите.
Защото този текст никога нямаше да се появи когато нощта е най-тъмна.
Защото да си сам не е толкова страшно.
Защото няма да видите обява във вестника "Търся приятел, който няма да ме предаде."
Защото всички издатели ще откажат да публикуват този текст.
Защото никой няма да разбере това.
Защото паля последната цигара.
Защото е истина.
неделя, 12 септември 2010 г.
Научете се ...
Преди да започнете се запознайте с правилата играта.
И понеже аз обичам шибаната класика играя по правилата. Събудете се от "прекрасните" си сънища и застанете лице в лице с реалността. Защото ако живеете на ръба на пропастта ще ви бутам един по един, защото ми пречите. И няма да ми пука. Щом ви е страх да я прескочите ще паднете вътре.
Сега ако обичате ми направете път, защото отстъпвам назад само за да се засиля.
Правилата ли? То е само едно - няма правила.
И понеже аз обичам шибаната класика играя по правилата. Събудете се от "прекрасните" си сънища и застанете лице в лице с реалността. Защото ако живеете на ръба на пропастта ще ви бутам един по един, защото ми пречите. И няма да ми пука. Щом ви е страх да я прескочите ще паднете вътре.
Сега ако обичате ми направете път, защото отстъпвам назад само за да се засиля.
Правилата ли? То е само едно - няма правила.
Finally
Кога разбираш, че е време да спреш да се смееш? Как хората усещат, че трябва да са сериозни в точно този момент? Приятелството. Как приятелите разбират какво точно чувстваш в момента и от какво имаш нужда? Може ли смехът ти да провали приятелството ви? Обърканите мисли по това, което съм изгубила, не ми помагат в пътя напред. Душата ми заприличва все повече на тясна кална уличка. Сливам се с града.
Приятелство или любов от пръв поглед? Същите тъмни тесни и така познати улички отново ме привличат, нашепвайки за миналото ... И след всяка мисъл идва друга, още по-подтискаща от предната, също като вълните ...
Повтаряме едни и същи думи със същите клишета. Фрази, изказ ... нищо не се променя. Очите са отворени широко, но не виждат реалността ясно.
"А времето как минава" ...
Бягаме пак по същите пътища, мислейки си, че пейзажа е различен. И надяваме се да не свършим като всички други.
Но вратата накрая е една-единствена ...
Приятелство или любов от пръв поглед? Същите тъмни тесни и така познати улички отново ме привличат, нашепвайки за миналото ... И след всяка мисъл идва друга, още по-подтискаща от предната, също като вълните ...
Повтаряме едни и същи думи със същите клишета. Фрази, изказ ... нищо не се променя. Очите са отворени широко, но не виждат реалността ясно.
"А времето как минава" ...
Бягаме пак по същите пътища, мислейки си, че пейзажа е различен. И надяваме се да не свършим като всички други.
Но вратата накрая е една-единствена ...
събота, 11 септември 2010 г.
И заживели щастливо ...
След всяка вълна остава само мокър пясък и празни мечти. Времето никога не е било от значение. Стараеш се, но не се получава ... изпитваш страх.
Наистина ли всички, които пишат, са писатели? Наистина ли всички влагат частица от себе си? Самозалъгваме се и си вярваме. А после страдаме. Нима не сме виновни ние?
И така се нижат редовете, мислите. А дъждът не спира да ме моли да го допусна до себе си.
Нямам нужда от вашите преструвки. Не ме интересуват фалшивите ви усмивки. Не ми пука колко тостера можете да изядете. Искам само чаша чай.
Наистина ли всички, които пишат, са писатели? Наистина ли всички влагат частица от себе си? Самозалъгваме се и си вярваме. А после страдаме. Нима не сме виновни ние?
И така се нижат редовете, мислите. А дъждът не спира да ме моли да го допусна до себе си.
Нямам нужда от вашите преструвки. Не ме интересуват фалшивите ви усмивки. Не ми пука колко тостера можете да изядете. Искам само чаша чай.
Творчество от Адриана Рангелова
[01:41:15] ади каза: ще ти разкажа история
[01:41:38] ади каза: имало едно време
[01:41:45] ади каза: винаги е имало само едно време
[01:41:55] ади каза: историята се развива в него
[01:42:06] ади каза: имало тогава преди едно момче
[01:42:11] ади каза: което
[01:42:13] ади каза: се казвало
[01:42:20] ади каза: Първан
[01:42:23] ади каза: да
[01:42:41] Veska [ Brown Sugar ] каза: мхм ..
[01:42:47] ади каза: Първан обичал да докосва повърхността на ореховите черупки
[01:42:52] ади каза: да чете думите наопаки
[01:43:06] ади каза: и да скача в плитки езера
[01:43:10] ади каза: ...отвисоко
[01:43:17] Veska [ Brown Sugar ] каза: може ли да поръчам
[01:43:20] ади каза: ?
[01:43:23] Veska [ Brown Sugar ] каза: оптимистична история?
[01:43:27] ади каза: не
[01:43:31] ади каза: това не е ресторант
[01:43:37] ади каза: тихо
[01:43:43] Veska [ Brown Sugar ] каза: добре
[01:43:47] ади каза: Първан живял на брага на Панчаревското езеро
[01:43:59] ади каза: но не онова за което ти си мислиш
[01:44:08] ади каза: а едно друго
[01:44:15] ади каза: да
[01:45:11] ади каза: И всяка сутрин правел гимнастика на брега му, казвал три пъти наопаки "Здравей, прекрасен свят. Още горски дъх и малинови нощи?"
[01:45:26] ади каза: усмихвал се на полъха ня утрешния вятър
[01:45:31] ади каза: и се залавял за работа
[01:45:36] ади каза: Първанм бил
[01:45:39] ади каза: дърбоделец
[01:46:21] ади каза: и правел хубави дървени мебели, табели и поставки за четки за зъби които никой, никога не купувал.
[01:46:33] ади каза: Но Първан все пак най-обичал да прави именно тях.
[01:47:21] ади каза: След вечеря (най-обичал да хапва риба с лимон и домати; която сам улавял денем) Първан обличал пижамата си
[01:47:48] ади каза: и се качвал на покрива на своята неголяма колибка
[01:47:55] ади каза: и гледал Луната
[01:48:31] ади каза: Представял си как тя е вълшебна и може да изпълни седемнадесет негови желания
[01:48:54] ади каза: Как тя отменя Слънцето нощем и следи по Земята всичко да е наред
[01:49:06] ади каза: и също дали децата са си измили зъбите.
[01:49:47] ади каза: Първан лежал дълго под меките синьо-бели лъчи и си мислел какво ли не би дал за да докосне Луната някой ден
[01:50:32] ади каза: и обикновено заспивал така, мръзнещ телом, но изгарящ отвътре от стремежа си да се добере до нощната небесна стража.
[01:50:43] ади каза: Имал топло одеало, между другото.
[01:51:04] ади каза: будна ли си още?
[01:51:19] Veska [ Brown Sugar ] каза: да
[01:51:26] Veska [ Brown Sugar ] каза: но не вдъхновява особено много
[01:51:48] ади каза: споко
[01:51:55] ади каза: има време
[01:52:03] ади каза: та една нощ
[01:52:07] ади каза: може би
[01:53:02] ади каза: да е било около илинафни перуа, но не по- късно от гаренйу перуа
[01:53:19] ади каза: понеже летоброенето около онова панчаревско езеро било малко различно
[01:53:40] ади каза: Първан сънувал СЪН
[01:53:58] ади каза: сънувал, че на идния ден ще улови най-голямата риба на света
[01:54:33] ади каза: И така на сутринта станал хванал въдицата си и зачакал топнал плувката в тихите панчаревски води
[01:54:50] ади каза: След няклолко минути НЕ ЩЕШ ЛИ
[01:54:55] ади каза: се хванала риба
[01:55:05] ади каза: издърпал я Първан на брега
[01:55:18] ади каза: а тя замъркала.
[01:55:50] ади каза: Той очаквал доста по-едра риба, изхождайки от съня, но решил да топне рибата
[01:55:59] ади каза: която кръстил Ирина
[01:56:14] ади каза: в един буркан от смокиново сладко
[01:56:18] ади каза: и да я покаже в града
[01:56:30] ади каза: 2 госини по-късно Първан бил богат
[01:56:36] ади каза: и Снажен
[01:56:36] ади каза: и Умен
[01:56:39] ади каза: И Красив
[01:57:03] ади каза: но все още, всяка нощ мечтаел да докосне Луната
[01:57:48] ади каза: "можем да ви катапултираме догоре?" -предложили слугите му
[01:58:22] ади каза: но след множество опити единствения резултата бил счупения му ляв крак и пукнат таз.
[01:58:28] ади каза: Когато се възстановил
[01:58:44] ади каза: Първан заръчал да му направят машина
[01:58:50] ади каза: с която да полети нагоре
[01:58:55] ади каза: и да докосне Луната
[01:59:56] ади каза: Направили му те Луноплан
[02:00:00] ади каза: и той полетял нагоре
[02:00:27] ади каза: и колкото по-високо отивал, толкова по-малка ставала Луната
[02:00:41] ади каза: И все по-мъничка и все по-мъничка
[02:00:52] ади каза: толкова че накрая почти не я виждал
[02:01:08] ади каза: и останал да виси в черната нощ
[02:01:19] ади каза: в своя Луноплан
[02:01:28] ади каза: но без Луна
[02:01:33] ади каза: и накрая чул глас
[02:01:49] ади каза: -Първанчо? -казал гласа- Здравей
[02:02:14] ади каза: -Луна ти ли си??? -извикал той и се заоглеждал през шлюза
[02:02:35] ади каза: -Да, аз съм, не ме ли виждаш? -чул я да се усмихва
[02:02:51] ади каза: -Не, не не, не те...къде си не те виждам
[02:03:34] ади каза: -Ами затвори очи -казала Луната и той го сторил -Представи си как лежиш на покрива си
[02:03:37] ади каза: -аха
[02:03:47] ади каза: -И аз съм там горе високо
[02:04:04] ади каза: -представям си, но аз сега съм тук, горе а ти...не си?
[02:04:28] ади каза: - Напротив тук съм, ти ме чуваш
[02:04:36] ади каза: - Но не те виждам
[02:04:58] ади каза: - Ама нали си ме представи!?
[02:05:11] ади каза: -Е да преди малко ама сега съм с отворени очи
[02:05:16] ади каза: -е защо ги отвори?
[02:05:25] ади каза: -Ами не знам, реших че трябва
[02:05:29] ади каза: -Ох...
[02:05:32] ади каза: -ами...
[02:05:50] ади каза: - да....така става понякога....
[02:06:00] ади каза: - нима? -намусил се Първан
[02:06:09] ади каза: -да, веднъж през '95 имаше един астронавт
[02:06:41] ади каза: -какво?
[02:07:06] ади каза: -Първане ти си мислеше че аз мога да изпълня 17 желания но аз мога да изпълня само 3
[02:07:18] ади каза: - чакай, как стигна до тук?!
[02:07:22] ади каза: -не е важно
[02:07:25] ади каза: -е?
[02:07:50] ади каза: -ами решавай, като не можеш да си пожелаеш още 100 желания
[02:08:02] ади каза: -е...да....ами първото ми желаниееееее
[02:10:07] ади каза: и първанчо се замислил за всички нощи които бе прекарал на покрива на колибата си,дните на брега на езерото, в града със своята рибка Ирина, в къщата си в Калифорния (но не онази, а друга) и при ХАСА които му направили Луноплана и колко по-добре си живял когато бил просто момче на панчаревския бряги казал
[02:10:23] ади каза: - имам само едно желание
[02:10:27] ади каза: -какво е то?
[02:11:01] ади каза: -да ме върнеш назад във времето когато бях просто дърводелец и да не ми пращаш онзи сън с рибката Ирина
[02:11:25] ади каза: в черното се чула усмивката на Луната
[02:11:36] ади каза: -добре но ще забравиш и тази среща
[02:11:40] ади каза: -сбогом Луна
[02:11:52] ади каза: - само до довечера
[02:12:07] ади каза: и Първан се събудил на покрива си
[02:12:14] ади каза: огледал се леко схванат
[02:12:27] ади каза: поздравил света наопаки
[02:12:36] ади каза: и си сипал кафе
[02:13:14] ади каза: дълго време го мирисал (защото Първан обичал аромата на кафето, не вкуса му) и когато изстинало се заел с поставките за четки за зъби
[02:13:34] ади каза: докато завършвал една си помислил
[02:15:23] ади каза: "на мен май ми е време да се задомя....една хубава, млада, добричка и която обича да пие кафе, за да ухае докато го пие..дамай точно такава я искам..."
[02:15:37] ади каза: и на вратата се почукало
[02:16:02] ади каза: на прага стояло красиво момиче с чернуи дълги коси и живи зелени очи
[02:16:12] ади каза: усмихнала се
[02:16:48] ади каза: - дали имате...колко нелепо...ах, дали имате дървени постаки за четки за зъби?
[02:17:44] ади каза: Първан се стъписал, ръката му неволно издълбала в дървото едно малко сърчице
[02:18:19] ади каза: -Да!! разбира се! десетки!!!! ...но тази е най-хубава -треперещ той й подал последната поставка
[02:18:40] ади каза: и заживяли заедно без да се женят, защото това не е приказка
[02:18:57] ади каза: и си осиновили дете, защото така също става
[02:19:00] ади каза: но по-късно
[02:19:16] ади каза: една вечер преди да си осиновят детето
[02:19:34] ади каза: на име Анастас
[02:20:21] ади каза: двамата с момичето (което междувременно се казвало Велика)
[02:20:32] ади каза: се унасяли в сън
[02:20:58] ади каза: И Първан се замислил за това как откакто срещнал Велика почти не обръщал вснимание на Луната
[02:21:15] ади каза: "ех, ако все пак можех да те докосна..."
[02:21:23] ади каза: и когато затворил очи
[02:21:38] ади каза: краката му олекнали
[02:21:45] ади каза: и той се издигнал нагоре
[02:22:08] ади каза: и полетял към сребърния диск
[02:22:25] ади каза: когато бил вече съвсем близо до нея
[02:22:56] ади каза: тя засмяла своите меки грапави очи и устни
[02:23:11] ади каза: -я виж ти, кой дошъл
[02:23:39] ади каза: Първан протегнал ръка и я плъзнал по бузата на Луната
[02:23:42] ади каза: засмял се
[02:23:49] ади каза: - как...как...
[02:24:18] ади каза: - ти май забрави че имаше още две желания, а? лека нощ Първанчо...
[02:24:22] ади каза: край.
[01:41:38] ади каза: имало едно време
[01:41:45] ади каза: винаги е имало само едно време
[01:41:55] ади каза: историята се развива в него
[01:42:06] ади каза: имало тогава преди едно момче
[01:42:11] ади каза: което
[01:42:13] ади каза: се казвало
[01:42:20] ади каза: Първан
[01:42:23] ади каза: да
[01:42:41] Veska [ Brown Sugar ] каза: мхм ..
[01:42:47] ади каза: Първан обичал да докосва повърхността на ореховите черупки
[01:42:52] ади каза: да чете думите наопаки
[01:43:06] ади каза: и да скача в плитки езера
[01:43:10] ади каза: ...отвисоко
[01:43:17] Veska [ Brown Sugar ] каза: може ли да поръчам
[01:43:20] ади каза: ?
[01:43:23] Veska [ Brown Sugar ] каза: оптимистична история?
[01:43:27] ади каза: не
[01:43:31] ади каза: това не е ресторант
[01:43:37] ади каза: тихо
[01:43:43] Veska [ Brown Sugar ] каза: добре
[01:43:47] ади каза: Първан живял на брага на Панчаревското езеро
[01:43:59] ади каза: но не онова за което ти си мислиш
[01:44:08] ади каза: а едно друго
[01:44:15] ади каза: да
[01:45:11] ади каза: И всяка сутрин правел гимнастика на брега му, казвал три пъти наопаки "Здравей, прекрасен свят. Още горски дъх и малинови нощи?"
[01:45:26] ади каза: усмихвал се на полъха ня утрешния вятър
[01:45:31] ади каза: и се залавял за работа
[01:45:36] ади каза: Първанм бил
[01:45:39] ади каза: дърбоделец
[01:46:21] ади каза: и правел хубави дървени мебели, табели и поставки за четки за зъби които никой, никога не купувал.
[01:46:33] ади каза: Но Първан все пак най-обичал да прави именно тях.
[01:47:21] ади каза: След вечеря (най-обичал да хапва риба с лимон и домати; която сам улавял денем) Първан обличал пижамата си
[01:47:48] ади каза: и се качвал на покрива на своята неголяма колибка
[01:47:55] ади каза: и гледал Луната
[01:48:31] ади каза: Представял си как тя е вълшебна и може да изпълни седемнадесет негови желания
[01:48:54] ади каза: Как тя отменя Слънцето нощем и следи по Земята всичко да е наред
[01:49:06] ади каза: и също дали децата са си измили зъбите.
[01:49:47] ади каза: Първан лежал дълго под меките синьо-бели лъчи и си мислел какво ли не би дал за да докосне Луната някой ден
[01:50:32] ади каза: и обикновено заспивал така, мръзнещ телом, но изгарящ отвътре от стремежа си да се добере до нощната небесна стража.
[01:50:43] ади каза: Имал топло одеало, между другото.
[01:51:04] ади каза: будна ли си още?
[01:51:19] Veska [ Brown Sugar ] каза: да
[01:51:26] Veska [ Brown Sugar ] каза: но не вдъхновява особено много
[01:51:48] ади каза: споко
[01:51:55] ади каза: има време
[01:52:03] ади каза: та една нощ
[01:52:07] ади каза: може би
[01:53:02] ади каза: да е било около илинафни перуа, но не по- късно от гаренйу перуа
[01:53:19] ади каза: понеже летоброенето около онова панчаревско езеро било малко различно
[01:53:40] ади каза: Първан сънувал СЪН
[01:53:58] ади каза: сънувал, че на идния ден ще улови най-голямата риба на света
[01:54:33] ади каза: И така на сутринта станал хванал въдицата си и зачакал топнал плувката в тихите панчаревски води
[01:54:50] ади каза: След няклолко минути НЕ ЩЕШ ЛИ
[01:54:55] ади каза: се хванала риба
[01:55:05] ади каза: издърпал я Първан на брега
[01:55:18] ади каза: а тя замъркала.
[01:55:50] ади каза: Той очаквал доста по-едра риба, изхождайки от съня, но решил да топне рибата
[01:55:59] ади каза: която кръстил Ирина
[01:56:14] ади каза: в един буркан от смокиново сладко
[01:56:18] ади каза: и да я покаже в града
[01:56:30] ади каза: 2 госини по-късно Първан бил богат
[01:56:36] ади каза: и Снажен
[01:56:36] ади каза: и Умен
[01:56:39] ади каза: И Красив
[01:57:03] ади каза: но все още, всяка нощ мечтаел да докосне Луната
[01:57:48] ади каза: "можем да ви катапултираме догоре?" -предложили слугите му
[01:58:22] ади каза: но след множество опити единствения резултата бил счупения му ляв крак и пукнат таз.
[01:58:28] ади каза: Когато се възстановил
[01:58:44] ади каза: Първан заръчал да му направят машина
[01:58:50] ади каза: с която да полети нагоре
[01:58:55] ади каза: и да докосне Луната
[01:59:56] ади каза: Направили му те Луноплан
[02:00:00] ади каза: и той полетял нагоре
[02:00:27] ади каза: и колкото по-високо отивал, толкова по-малка ставала Луната
[02:00:41] ади каза: И все по-мъничка и все по-мъничка
[02:00:52] ади каза: толкова че накрая почти не я виждал
[02:01:08] ади каза: и останал да виси в черната нощ
[02:01:19] ади каза: в своя Луноплан
[02:01:28] ади каза: но без Луна
[02:01:33] ади каза: и накрая чул глас
[02:01:49] ади каза: -Първанчо? -казал гласа- Здравей
[02:02:14] ади каза: -Луна ти ли си??? -извикал той и се заоглеждал през шлюза
[02:02:35] ади каза: -Да, аз съм, не ме ли виждаш? -чул я да се усмихва
[02:02:51] ади каза: -Не, не не, не те...къде си не те виждам
[02:03:34] ади каза: -Ами затвори очи -казала Луната и той го сторил -Представи си как лежиш на покрива си
[02:03:37] ади каза: -аха
[02:03:47] ади каза: -И аз съм там горе високо
[02:04:04] ади каза: -представям си, но аз сега съм тук, горе а ти...не си?
[02:04:28] ади каза: - Напротив тук съм, ти ме чуваш
[02:04:36] ади каза: - Но не те виждам
[02:04:58] ади каза: - Ама нали си ме представи!?
[02:05:11] ади каза: -Е да преди малко ама сега съм с отворени очи
[02:05:16] ади каза: -е защо ги отвори?
[02:05:25] ади каза: -Ами не знам, реших че трябва
[02:05:29] ади каза: -Ох...
[02:05:32] ади каза: -ами...
[02:05:50] ади каза: - да....така става понякога....
[02:06:00] ади каза: - нима? -намусил се Първан
[02:06:09] ади каза: -да, веднъж през '95 имаше един астронавт
[02:06:41] ади каза: -какво?
[02:07:06] ади каза: -Първане ти си мислеше че аз мога да изпълня 17 желания но аз мога да изпълня само 3
[02:07:18] ади каза: - чакай, как стигна до тук?!
[02:07:22] ади каза: -не е важно
[02:07:25] ади каза: -е?
[02:07:50] ади каза: -ами решавай, като не можеш да си пожелаеш още 100 желания
[02:08:02] ади каза: -е...да....ами първото ми желаниееееее
[02:10:07] ади каза: и първанчо се замислил за всички нощи които бе прекарал на покрива на колибата си,дните на брега на езерото, в града със своята рибка Ирина, в къщата си в Калифорния (но не онази, а друга) и при ХАСА които му направили Луноплана и колко по-добре си живял когато бил просто момче на панчаревския бряги казал
[02:10:23] ади каза: - имам само едно желание
[02:10:27] ади каза: -какво е то?
[02:11:01] ади каза: -да ме върнеш назад във времето когато бях просто дърводелец и да не ми пращаш онзи сън с рибката Ирина
[02:11:25] ади каза: в черното се чула усмивката на Луната
[02:11:36] ади каза: -добре но ще забравиш и тази среща
[02:11:40] ади каза: -сбогом Луна
[02:11:52] ади каза: - само до довечера
[02:12:07] ади каза: и Първан се събудил на покрива си
[02:12:14] ади каза: огледал се леко схванат
[02:12:27] ади каза: поздравил света наопаки
[02:12:36] ади каза: и си сипал кафе
[02:13:14] ади каза: дълго време го мирисал (защото Първан обичал аромата на кафето, не вкуса му) и когато изстинало се заел с поставките за четки за зъби
[02:13:34] ади каза: докато завършвал една си помислил
[02:15:23] ади каза: "на мен май ми е време да се задомя....една хубава, млада, добричка и която обича да пие кафе, за да ухае докато го пие..дамай точно такава я искам..."
[02:15:37] ади каза: и на вратата се почукало
[02:16:02] ади каза: на прага стояло красиво момиче с чернуи дълги коси и живи зелени очи
[02:16:12] ади каза: усмихнала се
[02:16:48] ади каза: - дали имате...колко нелепо...ах, дали имате дървени постаки за четки за зъби?
[02:17:44] ади каза: Първан се стъписал, ръката му неволно издълбала в дървото едно малко сърчице
[02:18:19] ади каза: -Да!! разбира се! десетки!!!! ...но тази е най-хубава -треперещ той й подал последната поставка
[02:18:40] ади каза: и заживяли заедно без да се женят, защото това не е приказка
[02:18:57] ади каза: и си осиновили дете, защото така също става
[02:19:00] ади каза: но по-късно
[02:19:16] ади каза: една вечер преди да си осиновят детето
[02:19:34] ади каза: на име Анастас
[02:20:21] ади каза: двамата с момичето (което междувременно се казвало Велика)
[02:20:32] ади каза: се унасяли в сън
[02:20:58] ади каза: И Първан се замислил за това как откакто срещнал Велика почти не обръщал вснимание на Луната
[02:21:15] ади каза: "ех, ако все пак можех да те докосна..."
[02:21:23] ади каза: и когато затворил очи
[02:21:38] ади каза: краката му олекнали
[02:21:45] ади каза: и той се издигнал нагоре
[02:22:08] ади каза: и полетял към сребърния диск
[02:22:25] ади каза: когато бил вече съвсем близо до нея
[02:22:56] ади каза: тя засмяла своите меки грапави очи и устни
[02:23:11] ади каза: -я виж ти, кой дошъл
[02:23:39] ади каза: Първан протегнал ръка и я плъзнал по бузата на Луната
[02:23:42] ади каза: засмял се
[02:23:49] ади каза: - как...как...
[02:24:18] ади каза: - ти май забрави че имаше още две желания, а? лека нощ Първанчо...
[02:24:22] ади каза: край.
четвъртък, 29 юли 2010 г.
След всяка вълна ...
Нощта беше хладна и някак сива. Тя седеше сама на беседката. От близкия блок се носеше боботенето на вечерната емисия новини. Тъжните песни я успокояваха. Гнева й утихна.
Крака й изтръпна, но продължи да седи така. И също така инатливо извикваше стари спомени в съзнанието си. Сама си причиняваше болка.
Цигарата догаряше в ръката й. Хвърли фаса в средата на беседката и отпусна глава назад. Затвори очи за момент. Една малка сълза се изплъзна от затвора на окото й и се изтъркули по бузата й.
Стана. Беше време. Погледа й се спря на маргаритката, която беше до нея. Погледна я с презрение, завъртя се на пети и просто тръгна.
Крака й изтръпна, но продължи да седи така. И също така инатливо извикваше стари спомени в съзнанието си. Сама си причиняваше болка.
Цигарата догаряше в ръката й. Хвърли фаса в средата на беседката и отпусна глава назад. Затвори очи за момент. Една малка сълза се изплъзна от затвора на окото й и се изтъркули по бузата й.
Стана. Беше време. Погледа й се спря на маргаритката, която беше до нея. Погледна я с презрение, завъртя се на пети и просто тръгна.
събота, 26 юни 2010 г.
Last cigarette ...
Слънцето още не беше изгряло. Нежният бриз се вмъкна тихо в стаята й и започна да си играе със златистите й къдрици.
Тя бавно се протегна. Стана внимателно, за да не събуди котката, която поредна нощ спеше в краката й. Отиде до кухнята и отвори хладилника. Поразгледа и се спря на студения чай. Грабна една бутилка, изрови слушалките и плеъра от купчината дрехи на стола и излезе.
Целият град спеше. Тишината не й харесваше, затова сложи слушалките и потъна в размисли.
Неусетно бе прекосила половината град. Зави по една тясна уличка и се озова точно до брега. Навреме за изгрева.
Това беше нейният ден, нейният град. Всичко беше на мястото си. Нямаше ги всички онези досадни туристи, зяпачи и заблудени хора. Само тя и морето.
Седна на хладния пясък и отпи от чая. А замечтания й поглед се зарея над огрените от слънцето вълни.
Тя бавно се протегна. Стана внимателно, за да не събуди котката, която поредна нощ спеше в краката й. Отиде до кухнята и отвори хладилника. Поразгледа и се спря на студения чай. Грабна една бутилка, изрови слушалките и плеъра от купчината дрехи на стола и излезе.
Целият град спеше. Тишината не й харесваше, затова сложи слушалките и потъна в размисли.
Неусетно бе прекосила половината град. Зави по една тясна уличка и се озова точно до брега. Навреме за изгрева.
Това беше нейният ден, нейният град. Всичко беше на мястото си. Нямаше ги всички онези досадни туристи, зяпачи и заблудени хора. Само тя и морето.
Седна на хладния пясък и отпи от чая. А замечтания й поглед се зарея над огрените от слънцето вълни.
петък, 4 юни 2010 г.
събота, 1 май 2010 г.
Сутрешни часовници
Ред на мисли, мислени редове ... очите, макар и уморени, продължават да следят стрелките на часовника. Тишината е раздирана от протяжната песен на вековния механизъм. Светлината изпраща тихо тъжната Луна. Слънчевите лъчи пак прокарват тънките си пръсти по тежките панели.
Малки забързани хора подтичват напът за работа. Часовниците им притискат премазаните от грижи съзнания. А те тичат ли, тичат ...
Токчетата й ритмично удряха сивите павета. Закъсняваше. Небрежният грим и леките сенки под очите издаваха недоспиване. Но не й беше до това в момента.
Пръстите му барабаняха по волана. Задръстванията винаги го изнервяха до крайност. Мислите му блуждаеха, непрочетените съобщения в мейла минаваха през главата му като бърз влак през малка гара. Така се беше отнесъл, че дори не бе забелязал зеления светофар. Клаксоните на автомобилите зад него го върнаха отново в реалността.
Денят сякаш играеше на гоненица с хората. И хората винаги губеха тази игра.
Остра болка в главата пронизваше и двамата. Със сутрешна доза кафе и доволно количество папки в другата ръка двамата се понесоха към конферентната зала, където вече ги очакваха.
Чуждестранните инвеститори, очаровани от брилянтното представяне без да се замислят подписаха договора. Това означаваше още една купчина папки за преглеждане и преработка.
Още една безсънна нощ. А след нея винаги идваше забързания ден ... защото на часовникът не му пука, той просто си върти.
Малки забързани хора подтичват напът за работа. Часовниците им притискат премазаните от грижи съзнания. А те тичат ли, тичат ...
Токчетата й ритмично удряха сивите павета. Закъсняваше. Небрежният грим и леките сенки под очите издаваха недоспиване. Но не й беше до това в момента.
Пръстите му барабаняха по волана. Задръстванията винаги го изнервяха до крайност. Мислите му блуждаеха, непрочетените съобщения в мейла минаваха през главата му като бърз влак през малка гара. Така се беше отнесъл, че дори не бе забелязал зеления светофар. Клаксоните на автомобилите зад него го върнаха отново в реалността.
Денят сякаш играеше на гоненица с хората. И хората винаги губеха тази игра.
Остра болка в главата пронизваше и двамата. Със сутрешна доза кафе и доволно количество папки в другата ръка двамата се понесоха към конферентната зала, където вече ги очакваха.
Чуждестранните инвеститори, очаровани от брилянтното представяне без да се замислят подписаха договора. Това означаваше още една купчина папки за преглеждане и преработка.
Още една безсънна нощ. А след нея винаги идваше забързания ден ... защото на часовникът не му пука, той просто си върти.
Бяс
И сивотата проста на отминалите дни прогаря малка дупчица в душата ... цигарата догаря.
Тихо скърца портата на лабиритна ... остава малък процеп, прашен лъч надежда. Трясък. Абстрактно движат се картини, лентата върви напред. Моят филм. Но чакай, главният герой умира. О миг, поспри! Недей ти още таз свещичка малка да гасиш.. остави я сама да се стопи.
Тихо скърца портата на лабиритна ... остава малък процеп, прашен лъч надежда. Трясък. Абстрактно движат се картини, лентата върви напред. Моят филм. Но чакай, главният герой умира. О миг, поспри! Недей ти още таз свещичка малка да гасиш.. остави я сама да се стопи.
Безсънни разкази
Дъжд. Стар седеметажен соц блок с типичната за крайния квартал олющена мазилка.
Като в евтин филм от 60-те крушката в коридора му примигваше и се люлееше заплашително на тънката жичка. Цигарата догаряше в импровизирания пепелник от счупена ваза.
През мръсните завеси се процеждаше сива светлина. Дразнеща и прашна, тя нагло зяпаше разпилените моливи, листове и празната чаша кафе.
Той се отпусна тежко на изтърбушения диван и се облегна. Самосъжаляваше се, а знаеше, че е безполезно. Горчивият вкус в устата му му напомняше за поредната безсънна нощ.
Страх. Абстиненция. Insomnia. Мрак. Мръсотия. Момент на вдъхновение. Цигари. Бира. Скъсана книга. Прозрение. Свиваща се зеница. Горяща хартия. Скъсана струна. Увяхваща роза. Надежда. Идея. Побой. Кръв. Гений. Точка.
Като в евтин филм от 60-те крушката в коридора му примигваше и се люлееше заплашително на тънката жичка. Цигарата догаряше в импровизирания пепелник от счупена ваза.
През мръсните завеси се процеждаше сива светлина. Дразнеща и прашна, тя нагло зяпаше разпилените моливи, листове и празната чаша кафе.
Той се отпусна тежко на изтърбушения диван и се облегна. Самосъжаляваше се, а знаеше, че е безполезно. Горчивият вкус в устата му му напомняше за поредната безсънна нощ.
Страх. Абстиненция. Insomnia. Мрак. Мръсотия. Момент на вдъхновение. Цигари. Бира. Скъсана книга. Прозрение. Свиваща се зеница. Горяща хартия. Скъсана струна. Увяхваща роза. Надежда. Идея. Побой. Кръв. Гений. Точка.
четвъртък, 29 април 2010 г.
INSPIRED BY TITANITY
И седейки там, на студената скала, мисли черни като гарвани кръжат в съзнанието ми уморено .. нещата са различни ... а кой е виновен?
Задавам си въпроси, а отговорите са на една ръка разстояние ... една ръка дели ме и от смъртта. По-добре да не знам ... но не е както преди ...
Перото движи се по листа, но думите изтриват се сами. Историята е забравена. Само аз ли помня? Как до вчера, седейки на същата тази скала, ме гледаше в очите и кълнеше се в лъчите слънчеви, че мигът не ще да свърши ...
Вълшебното изгуби се в обвивката ти лъжлива ...
Синкава мъгла се спусна тихо, а аз седях и чаках ... чаках миналото да се върне. Или да изчезне зад хоризонта. Но то седеше все там, обърнало глава към мен, припомняйки случилото се ...
А времето минаваше ... дни и нощи сливаха се, нямаше разлика. Все едно и също ... чувствам празнотата ... някак просто отвън, но всъщност толкова заплетено ... лабиринта на съзнанието ми човешко бе напът да разкрие тайната си ... но огледалото се счупи и нови каменни стени издигнаха се, закривайки гледката прекрасна.
Миражите човешки ... клишета позабравени.
И кристали.
Задавам си въпроси, а отговорите са на една ръка разстояние ... една ръка дели ме и от смъртта. По-добре да не знам ... но не е както преди ...
Перото движи се по листа, но думите изтриват се сами. Историята е забравена. Само аз ли помня? Как до вчера, седейки на същата тази скала, ме гледаше в очите и кълнеше се в лъчите слънчеви, че мигът не ще да свърши ...
Вълшебното изгуби се в обвивката ти лъжлива ...
Синкава мъгла се спусна тихо, а аз седях и чаках ... чаках миналото да се върне. Или да изчезне зад хоризонта. Но то седеше все там, обърнало глава към мен, припомняйки случилото се ...
А времето минаваше ... дни и нощи сливаха се, нямаше разлика. Все едно и също ... чувствам празнотата ... някак просто отвън, но всъщност толкова заплетено ... лабиринта на съзнанието ми човешко бе напът да разкрие тайната си ... но огледалото се счупи и нови каменни стени издигнаха се, закривайки гледката прекрасна.
Миражите човешки ... клишета позабравени.
И кристали.
понеделник, 5 април 2010 г.
Имало едно време
Ималко едно време едно малко къдрокосо момиченце. Но то не било като останалите малки къдрокоси момиченца. Мислите й, безформени и цветни, рисуваха във въображението й непрекъснато. А тя ги материализираше върху белия лист благодарение на мастилото.
Пишеше непрекъснато. Не се нуждаеше от книги, думите сякаш бяха издълбани в съзнанието й. Беше различна и именно заради своята уникалност не бе приемана от връстниците си. Подигравки и обиди се сипеха от чуждите усти, но тя бе глуха за хорските злободневни забележки. Тихичко придължаваше да пише в тетрадката си.
Това беше нейното ежедневие. До един ден, когато срещна Него. Буквите се завихриха в главата й и образуваха нови, непознати думи, които я плашеха и объркваха.
...
И двамата бяха стреснати и притеснени. Обземаше ги чувството, че са отново в първи клас. Срещнаха се след като се мръкна. Тя се чувстваше по-сигурна в тъмното, сякаш мрака можеше да скрие истинската й същност. А Той се взираше в тъмното именно заради нея ...
Сребърните им стъпки отразяваха тихо лунните кристални прашинки светлина. Тя промълви:
- Луната е някак ... тъжна.
Но не тъжна искаше да каже. В съзнанието й обидено се облегна думата "самотна". Мислите й продължаваха да се реят над звездите, устните й подреждаха позабравените думи в безсмислени слова, ненужни на никого ... Спореше сама със себе си.
В безпочвените си опити да спре времето и да превърне сегашния миг във вечност изпускаше конеца на реалността. Времето не беше съгласно с Нея и продължаваше неумолимо да бяга от нежната и ръка.
...
Бяха стигнали. Тя се върна в настоящето. Леко плъзна погледа си към прозореца на тъмната си стая. Той нежно я придърпа към себе си и я прегърна. Изненадана, Тя се сгуши в обятията му и тихо се размечта именно този миг да се превърне във Вечност.
Напук на всички нейни илюзии Реалността напомни за себе си с лек полъх на хладния вятър. Вятъра на раздялата. Трябваше да тръгва. Той я пусна, а Тя се запъти към студената стая, в чийто прозорец се взираше невиждащо досега ...
Пишеше непрекъснато. Не се нуждаеше от книги, думите сякаш бяха издълбани в съзнанието й. Беше различна и именно заради своята уникалност не бе приемана от връстниците си. Подигравки и обиди се сипеха от чуждите усти, но тя бе глуха за хорските злободневни забележки. Тихичко придължаваше да пише в тетрадката си.
Това беше нейното ежедневие. До един ден, когато срещна Него. Буквите се завихриха в главата й и образуваха нови, непознати думи, които я плашеха и объркваха.
...
И двамата бяха стреснати и притеснени. Обземаше ги чувството, че са отново в първи клас. Срещнаха се след като се мръкна. Тя се чувстваше по-сигурна в тъмното, сякаш мрака можеше да скрие истинската й същност. А Той се взираше в тъмното именно заради нея ...
Сребърните им стъпки отразяваха тихо лунните кристални прашинки светлина. Тя промълви:
- Луната е някак ... тъжна.
Но не тъжна искаше да каже. В съзнанието й обидено се облегна думата "самотна". Мислите й продължаваха да се реят над звездите, устните й подреждаха позабравените думи в безсмислени слова, ненужни на никого ... Спореше сама със себе си.
В безпочвените си опити да спре времето и да превърне сегашния миг във вечност изпускаше конеца на реалността. Времето не беше съгласно с Нея и продължаваше неумолимо да бяга от нежната и ръка.
...
Бяха стигнали. Тя се върна в настоящето. Леко плъзна погледа си към прозореца на тъмната си стая. Той нежно я придърпа към себе си и я прегърна. Изненадана, Тя се сгуши в обятията му и тихо се размечта именно този миг да се превърне във Вечност.
Напук на всички нейни илюзии Реалността напомни за себе си с лек полъх на хладния вятър. Вятъра на раздялата. Трябваше да тръгва. Той я пусна, а Тя се запъти към студената стая, в чийто прозорец се взираше невиждащо досега ...
сряда, 10 март 2010 г.
Мисли безконечни, чувства заблудени ...
Времето навън беше в унисон със случващото се в душата й. Малките снежинки се забиваха остро в косата и очите на хората, залепваха се за мръсното стъкло на автобуса ... сякаш искаха да прободат малката й гореща душа със студените си игли.
Мокрият асфалт тихо попиваше сребристите облачета дим, нежно изпращани от ауспусите на чакащите автомобили ... но мислите й се занимаваха с друго ... това, което й беше казал, я фрапира ... Никога не бе вярвала, че на някой толкова добър човек може да му се случат толкова много злини ... една кристална сълзичка се търкулна по бузата й и се насочи към сребърната верижка ... последвана от втора, трета ... Хората я гледаха странно, съжалително ...
Пясъчните й замъци се размиха след поредната солена вълна ... надяваше се на по-добро ... но кога щеше да дойде то ...
Мокрият асфалт тихо попиваше сребристите облачета дим, нежно изпращани от ауспусите на чакащите автомобили ... но мислите й се занимаваха с друго ... това, което й беше казал, я фрапира ... Никога не бе вярвала, че на някой толкова добър човек може да му се случат толкова много злини ... една кристална сълзичка се търкулна по бузата й и се насочи към сребърната верижка ... последвана от втора, трета ... Хората я гледаха странно, съжалително ...
Пясъчните й замъци се размиха след поредната солена вълна ... надяваше се на по-добро ... но кога щеше да дойде то ...
... от тази кратка история
Поредната тъмна, някакси меланхолична нощ. Сивите капчици барабаняха по прозореца й. Някъде над мастиленосиньото небе, полузакрито от сърдитите облаци, тихо примигваха няколкото звездици. Но те натрапваха светлината си ... беше някакси досадно.
Чувството, че някой я наблюдаваше не я напускаше. Но не бяха нахалните звездици, едва проблясващи в мрачната й стая ... нечии черни очи следяха всяко едно нейно движение ... всяка изписана буква се четеше. А не трябваше ... Това беше тайна ... нейната тайна. Побиха я тръпки, но не спря да пише. Чуждите очи продължаваха да я изследват, да попиват всяко примигване и потръпване на крехкото и тяло ... Притежателят им бавно се прокрадна зад нея ... искаше само да я погледа още малко .. да вдъхне за последно аромата на парфюма й ... може би и да докосне нежно спускащите по гърба й букли ...
Но тя не виждаше. Усещаше присъствието му, а именно то едновременно я караше да е спокойна и уплашена до смърт ... Затвори тетрадката, прибра я грижливо и заключи чекмеджето. Прибра малкото сребърно ключе до сърцето си, усмихна се плахо и излезе от стаята. Черните очи за последен път зърнаха бледата й кожа, леко осветена от нахалните звездички. Клепачите му натежаха, остави една тежка въздишка в средата на стаята, затвори очите си за миг и изчезна ...
А в празната стая остана само въздишката, единственото искрено нещо ....
Чувството, че някой я наблюдаваше не я напускаше. Но не бяха нахалните звездици, едва проблясващи в мрачната й стая ... нечии черни очи следяха всяко едно нейно движение ... всяка изписана буква се четеше. А не трябваше ... Това беше тайна ... нейната тайна. Побиха я тръпки, но не спря да пише. Чуждите очи продължаваха да я изследват, да попиват всяко примигване и потръпване на крехкото и тяло ... Притежателят им бавно се прокрадна зад нея ... искаше само да я погледа още малко .. да вдъхне за последно аромата на парфюма й ... може би и да докосне нежно спускащите по гърба й букли ...
Но тя не виждаше. Усещаше присъствието му, а именно то едновременно я караше да е спокойна и уплашена до смърт ... Затвори тетрадката, прибра я грижливо и заключи чекмеджето. Прибра малкото сребърно ключе до сърцето си, усмихна се плахо и излезе от стаята. Черните очи за последен път зърнаха бледата й кожа, леко осветена от нахалните звездички. Клепачите му натежаха, остави една тежка въздишка в средата на стаята, затвори очите си за миг и изчезна ...
А в празната стая остана само въздишката, единственото искрено нещо ....
петък, 22 януари 2010 г.
В плен на собственото си съзнание ...
Съществувайки ... живеейки, може би. Снежинките бавно затрупват последната надежда за промяна. Дори думите ме отбягват. Търся ги, не ги намирам, но чувам как ехидно се смеят зад гърба ми ... А този смях е злокобен ... настръхвам, вбесявам се и, заслепена от собствената си глупост, започвам да се блъскам в стените на сивата стая. Някакси отдалечена, изолирана ...
И мисля ... а може би само гледам как снежинките се надпреварват по пътя си към заледената пътека на съзнанието ми?! Времето не ме чака, неумолимо стрелките му бягат напред. Смеейки се все по-високо, думите бавно ме обграждат. Приближавайки се все повече и повече аз все повече се свличам на студения сив и прашен под. Унищожавайки бавно всичко цветно, задушавайки искрицата, желаеща живота, те смазват и малкото останало достойнство.
Отнасяйки малко парченце от мен със себе си думите се пръснаха по необятната земя ...
И мисля ... а може би само гледам как снежинките се надпреварват по пътя си към заледената пътека на съзнанието ми?! Времето не ме чака, неумолимо стрелките му бягат напред. Смеейки се все по-високо, думите бавно ме обграждат. Приближавайки се все повече и повече аз все повече се свличам на студения сив и прашен под. Унищожавайки бавно всичко цветно, задушавайки искрицата, желаеща живота, те смазват и малкото останало достойнство.
Отнасяйки малко парченце от мен със себе си думите се пръснаха по необятната земя ...
събота, 9 януари 2010 г.
Нищо съществено
Нощните стихове седят безмълвни в очакване на влака на мечтите. Някъде в далечината се нанасят последните щрихи. Следвайки контура на молива неизвестния ентусиаст превръща черно-бялото, преплитащо се във вените му, в цветна феерия. Достигайки недостижимото той го изтрива просто ей така ... и започва наново.
Бурният скандал между вятъра и дъждовните капки не стихва. Мастиленосинята им любов унищожава всичко, до което се докоснат. Споделяйки всичко с някак тъжната луна отново се успокояват. И никой не знае. Всички спят .. само изгубената сребърна гривна разбра ...
Постоянен хаос, объркващ време, пространство, мисли и чувства. Търсещи покой, стиховете безшумно отпътуват към морските вълни, които с нетърпение да ги разпръснат сред нищо неподозиращите хора.
Търсещите покой в мрака припряно се прибират, за да отстъпят място на настоятелното утро ...
Бурният скандал между вятъра и дъждовните капки не стихва. Мастиленосинята им любов унищожава всичко, до което се докоснат. Споделяйки всичко с някак тъжната луна отново се успокояват. И никой не знае. Всички спят .. само изгубената сребърна гривна разбра ...
Постоянен хаос, объркващ време, пространство, мисли и чувства. Търсещи покой, стиховете безшумно отпътуват към морските вълни, които с нетърпение да ги разпръснат сред нищо неподозиращите хора.
Търсещите покой в мрака припряно се прибират, за да отстъпят място на настоятелното утро ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Ставаш, за да се изкъпеш. Измиваш очите си, но самотата остава, луксозните шампоани и лосиони не помагат, не можеш да отмиеш тази самота. Гледаш се в огледалото, но виждаш само въпросителни, не спираш да мислиш...
Сядаш да закусваш. Отпиваш от ароматното кафе, но не усещаш сладката горчивина... то вече няма вкус... особено, когато го пиеш сама. Отхапваш от препечената филийка... но вече е все едно, тишината нежно те полазва. Обличаш се, грабваш разсеяно ключовете и излизаш. Опитваш се да избягаш, да се разсееш. Обаче не можеш да се скриеш от себе си, всичко това е вътре в теб... не можеш да изстръгнеш миналото, мислите ти все към него пътуват... Лицата на хората наоколо те карат да мечтаеш ... търсиш в непознати своето момче, но не след дълго откриваш, че той е просто поредния. Тъга.
Дните минават, отново е обяд. Прието е, че трябва да се яде. Но мислите ти не те оставят на мира, пак не хапваш нищо. С часове търсиш решението ... срещаш някой, който вчера ти е дал цвете. Заблуждаваш се, че именно Той ще ти помогне да забравиш... Но връзката трае докато цветето увехне... Тъга. Самота.
Така минават месеци, идва поредния празник. В задименото кафене с поредната фалшива приятелка виждаш как всички са щастливи. Излизаш отново сама в търсене на някой, който ще изтрие болката и самотата и ще ти даде нови и щастливи спомени, които да заличат тъгата по миналото... но навън е все едно и също, поредната провалена вечер. Тъмнината те подтиска, напомня ти ... светлината от уличните лампи е мъждива, някак гаснеща ...
Прибираш се и отново си сама. Пропускаш вечерята. Стомаха ти се свива от глад, а ти си мислиш, че това е болката от загубената любов ... Заблуда.
Опитваш се да отмиеш самотата с поредния душ. Лягаш в голямото легло. Отново си сама. Insomnia. С часове си мислиш... връщаш лентата назад... спомняш си онези две очи... спомняш си искрата, страстта, безумното желание ... всяка минута, прекарана с мен...
Мила, ти така и не разбра, че любовта не се купува. Няма условия. Простичко е, само трябва да обичаш. Избра да си сама. Бил съм вкуса на живота ти, но сега ще живееш така ...