сряда, 20 май 2009 г.

Чувства

Тъмната стая е пропита с тъга ... печал. Чувам бавния ритъм на сърцето си и настръхвам. Отворената врата на терасата е сякаш единствения ми изход от безизходицата. Излизам навън.

Свежият полъх ме накара да се облека. Суичърът, попил всичките ми сълзи, ме прегърна нежно.

Чувствата изливат се единствено на листа, доверието в околните изчезнало е. Родителите се интересуват само от оценките, приятелите лъжат ме, сестра ми пак далече е ... опората я няма, вярвам само в себе си. Мъча се да вървя напред, а всъщност влача се. Губя идентичност, остават само мислите ми ... тънките сребристи нишки израз на малкото останало от мен.

Дните са еднакви, скучни и сиви. Борбата не е лека, изтощавам се. А колко още трябва да видя ...

Мога да прекратя това. А не искам. Нещо кара ме да продължавам. Дано разбираш, защото аз не мога. Хаотично мятат се мислите ми, нахвърлям думите върху листа ... повечето от тях празни или лишени от смисъл ...

Чувствам се празна отвътре ... неподготвена за утрешния ден ... ами ако няма утре, а днес се повтори?

Чувствам се ужасно. Разберете. Точка.

понеделник, 18 май 2009 г.

Замисли се малко ...

Прекалено много събития за прекалено малко време. Много хора, променени от собствените си идеи и идеали, хора без цел в живота и глупави хора. Единици са тези, които влагат мисъл и усилия в нещо.

Замисли се. И започни да го правиш по-често. За твое добро е. Съзнанието ми все още е будно, но мислите текат вече по-мудно. Но аз ще се оправя, докато твоите мечти ще си останат там в градинката с потрошените пейки, където козиш в момента. Наркоман мръсен, мислиш се за недосегаем, а мозъка ти е закърнял. Съзнанието ти недосегаемо е станало спрямо моите мисли. Знеш, че си долу, но не смееш да го признаеш шред себе си. Не можеш да го изречеш на глас. Болезнено е. Няма да издържиш. За теб е по-добре да умреш от свръхдоза, отколкото да погледнеш съдбата си в очите.