На никой не му пука. Как искате прогрес без да полагате усилия?! Как ще се изградите като личности като с всеки изминал ден разрушавате основите?!
Животът ни зависи от хората в стаята. Той е низ от стаи, а във всяка една сме с различни хора. Тези различни хора определят хода на нашия живот ... Колкото по-сами оставаме толкова по-голям контрол имаме над живота си. Лъжем се, това е заблуда. Всичко е театър. Как ще си изиграем ролята зависи от това дали сме готови да излезем на сцената. Сами забиваме гвоздеите на заблудата в очите и съзнанията си ... но няма кой да ги извади от там.
Всички сме еднакви. Еднакво заблудени, еднакво живи и еднакво стремящи се към реализация. Мозъците на повечето ни са еднакво закърнели. Не виждам лица, а маски. В очите има само банкноти и огън.
Мислим, че можем. Нищо не знаем. Главите ни са празни, както и душите ни. Мислим ли изобщо?! А има ли смисъл?! Пука ли му на някой?!
Не знаем какво искаме, нито какво ни трябва. Като започнем да виждаме думите, не само да ги четем, тогава ще знаем наистина ...
четвъртък, 17 декември 2009 г.
петък, 4 декември 2009 г.
Сложното е елементарно ...
Хората са сложни личности ... но как една проста (буквално и преносно) личност може да ни промени толкова драстично?!
Мислим си, че сме недосегаеми. Не е така. Когато застигне наш познат, близък или приятел осъзнаваме колко малки сме ... колко дребни пионки в чуждата игра на "Не се сърди човече!". И как една стъпка встрани на някой като мен може да се окаже препъни-камъчето за всеки от вас.
И ето как чуждата съдба, колкото и далечна от нас ме хвърля в такъв дълбок размисъл в едно от най-шумните по това време кафенета. Празното бръщолевене сякаш ме отдалечава още повече от заобикалящата ме реалност и ме праща в паралелен свят.
И се отказваме от досегашните си пороци и лошотии заради самите себе си ... или поне така си мислим. След 3 седмици всичко е забравено. Залъгваме се за да задоволим собствените си капризи.
Всичко е просто. Или си, или не си, Средно положение, колкото и да ви се иска - няма!
Нека умра в мъка. Не ме интересува. Нека света гори, не ме интересува. Искам само ако гори, Аз да го запаля ...
Мислим си, че сме недосегаеми. Не е така. Когато застигне наш познат, близък или приятел осъзнаваме колко малки сме ... колко дребни пионки в чуждата игра на "Не се сърди човече!". И как една стъпка встрани на някой като мен може да се окаже препъни-камъчето за всеки от вас.
И ето как чуждата съдба, колкото и далечна от нас ме хвърля в такъв дълбок размисъл в едно от най-шумните по това време кафенета. Празното бръщолевене сякаш ме отдалечава още повече от заобикалящата ме реалност и ме праща в паралелен свят.
И се отказваме от досегашните си пороци и лошотии заради самите себе си ... или поне така си мислим. След 3 седмици всичко е забравено. Залъгваме се за да задоволим собствените си капризи.
Всичко е просто. Или си, или не си, Средно положение, колкото и да ви се иска - няма!
Нека умра в мъка. Не ме интересува. Нека света гори, не ме интересува. Искам само ако гори, Аз да го запаля ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
