В плен на собственото си съзнание ...

Съществувайки ... живеейки, може би. Снежинките бавно затрупват последната надежда за промяна. Дори думите ме отбягват. Търся ги, не ги намирам, но чувам как ехидно се смеят зад гърба ми ... А този смях е злокобен ... настръхвам, вбесявам се и, заслепена от собствената си глупост, започвам да се блъскам в стените на сивата стая. Някакси отдалечена, изолирана ...

И мисля ... а може би само гледам как снежинките се надпреварват по пътя си към заледената пътека на съзнанието ми?! Времето не ме чака, неумолимо стрелките му бягат напред. Смеейки се все по-високо, думите бавно ме обграждат. Приближавайки се все повече и повече аз все повече се свличам на студения сив и прашен под. Унищожавайки бавно всичко цветно, задушавайки искрицата, желаеща живота, те смазват и малкото останало достойнство.

Отнасяйки малко парченце от мен със себе си думите се пръснаха по необятната земя ...

Нищо съществено

Нощните стихове седят безмълвни в очакване на влака на мечтите. Някъде в далечината се нанасят последните щрихи. Следвайки контура на молива неизвестния ентусиаст превръща черно-бялото, преплитащо се във вените му, в цветна феерия. Достигайки недостижимото той го изтрива просто ей така ... и започва наново.

Бурният скандал между вятъра и дъждовните капки не стихва. Мастиленосинята им любов унищожава всичко, до което се докоснат. Споделяйки всичко с някак тъжната луна отново се успокояват. И никой не знае. Всички спят .. само изгубената сребърна гривна разбра ...

Постоянен хаос, объркващ време, пространство, мисли и чувства. Търсещи покой, стиховете безшумно отпътуват към морските вълни, които с нетърпение да ги разпръснат сред нищо неподозиращите хора.

Търсещите покой в мрака припряно се прибират, за да отстъпят място на настоятелното утро ...