И седейки там, на студената скала, мисли черни като гарвани кръжат в съзнанието ми уморено .. нещата са различни ... а кой е виновен?
Задавам си въпроси, а отговорите са на една ръка разстояние ... една ръка дели ме и от смъртта. По-добре да не знам ... но не е както преди ...
Перото движи се по листа, но думите изтриват се сами. Историята е забравена. Само аз ли помня? Как до вчера, седейки на същата тази скала, ме гледаше в очите и кълнеше се в лъчите слънчеви, че мигът не ще да свърши ...
Вълшебното изгуби се в обвивката ти лъжлива ...
Синкава мъгла се спусна тихо, а аз седях и чаках ... чаках миналото да се върне. Или да изчезне зад хоризонта. Но то седеше все там, обърнало глава към мен, припомняйки случилото се ...
А времето минаваше ... дни и нощи сливаха се, нямаше разлика. Все едно и също ... чувствам празнотата ... някак просто отвън, но всъщност толкова заплетено ... лабиринта на съзнанието ми човешко бе напът да разкрие тайната си ... но огледалото се счупи и нови каменни стени издигнаха се, закривайки гледката прекрасна.
Миражите човешки ... клишета позабравени.
И кристали.
четвъртък, 29 април 2010 г.
понеделник, 5 април 2010 г.
Имало едно време
Ималко едно време едно малко къдрокосо момиченце. Но то не било като останалите малки къдрокоси момиченца. Мислите й, безформени и цветни, рисуваха във въображението й непрекъснато. А тя ги материализираше върху белия лист благодарение на мастилото.
Пишеше непрекъснато. Не се нуждаеше от книги, думите сякаш бяха издълбани в съзнанието й. Беше различна и именно заради своята уникалност не бе приемана от връстниците си. Подигравки и обиди се сипеха от чуждите усти, но тя бе глуха за хорските злободневни забележки. Тихичко придължаваше да пише в тетрадката си.
Това беше нейното ежедневие. До един ден, когато срещна Него. Буквите се завихриха в главата й и образуваха нови, непознати думи, които я плашеха и объркваха.
...
И двамата бяха стреснати и притеснени. Обземаше ги чувството, че са отново в първи клас. Срещнаха се след като се мръкна. Тя се чувстваше по-сигурна в тъмното, сякаш мрака можеше да скрие истинската й същност. А Той се взираше в тъмното именно заради нея ...
Сребърните им стъпки отразяваха тихо лунните кристални прашинки светлина. Тя промълви:
- Луната е някак ... тъжна.
Но не тъжна искаше да каже. В съзнанието й обидено се облегна думата "самотна". Мислите й продължаваха да се реят над звездите, устните й подреждаха позабравените думи в безсмислени слова, ненужни на никого ... Спореше сама със себе си.
В безпочвените си опити да спре времето и да превърне сегашния миг във вечност изпускаше конеца на реалността. Времето не беше съгласно с Нея и продължаваше неумолимо да бяга от нежната и ръка.
...
Бяха стигнали. Тя се върна в настоящето. Леко плъзна погледа си към прозореца на тъмната си стая. Той нежно я придърпа към себе си и я прегърна. Изненадана, Тя се сгуши в обятията му и тихо се размечта именно този миг да се превърне във Вечност.
Напук на всички нейни илюзии Реалността напомни за себе си с лек полъх на хладния вятър. Вятъра на раздялата. Трябваше да тръгва. Той я пусна, а Тя се запъти към студената стая, в чийто прозорец се взираше невиждащо досега ...
Пишеше непрекъснато. Не се нуждаеше от книги, думите сякаш бяха издълбани в съзнанието й. Беше различна и именно заради своята уникалност не бе приемана от връстниците си. Подигравки и обиди се сипеха от чуждите усти, но тя бе глуха за хорските злободневни забележки. Тихичко придължаваше да пише в тетрадката си.
Това беше нейното ежедневие. До един ден, когато срещна Него. Буквите се завихриха в главата й и образуваха нови, непознати думи, които я плашеха и объркваха.
...
И двамата бяха стреснати и притеснени. Обземаше ги чувството, че са отново в първи клас. Срещнаха се след като се мръкна. Тя се чувстваше по-сигурна в тъмното, сякаш мрака можеше да скрие истинската й същност. А Той се взираше в тъмното именно заради нея ...
Сребърните им стъпки отразяваха тихо лунните кристални прашинки светлина. Тя промълви:
- Луната е някак ... тъжна.
Но не тъжна искаше да каже. В съзнанието й обидено се облегна думата "самотна". Мислите й продължаваха да се реят над звездите, устните й подреждаха позабравените думи в безсмислени слова, ненужни на никого ... Спореше сама със себе си.
В безпочвените си опити да спре времето и да превърне сегашния миг във вечност изпускаше конеца на реалността. Времето не беше съгласно с Нея и продължаваше неумолимо да бяга от нежната и ръка.
...
Бяха стигнали. Тя се върна в настоящето. Леко плъзна погледа си към прозореца на тъмната си стая. Той нежно я придърпа към себе си и я прегърна. Изненадана, Тя се сгуши в обятията му и тихо се размечта именно този миг да се превърне във Вечност.
Напук на всички нейни илюзии Реалността напомни за себе си с лек полъх на хладния вятър. Вятъра на раздялата. Трябваше да тръгва. Той я пусна, а Тя се запъти към студената стая, в чийто прозорец се взираше невиждащо досега ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
