Чувството е по-силно от теб ...

Не й се спеше. Гледаше часовника как бавно отмерваше ударите на сърцето й. Не искаше да съжалява. Но не можеше да спре.

Всичко сантиментално отвличаше вниманието й. Натрапчивия аромат на манго, носен от нахалния кичур коса, навяваше спомени. Леко избледнели, но някак важни.

Защото не винаги става дума за любов. Защото приятелството е много по-ценно. Защото не спомените, а мечтите ни са вечни.

И целите, които ни обединяват. И тъгата, меланхолията ... те винаги надделяват.

Всеки оцветява сам черно-белия си кадър. А може би е по-добре той да остане черно-бял?

Свещта загасна. Разказът й бе към своя край ... Но нямаше завършек ...

Нейният кадър остана недооцветен ...