А музата все не идваше. Беше вперила поглед в безлюдната уличка, чийто асфалт все още бе мокър от вечерния дъжд.
А музата все не идваше. Търсеше я упорито в чуждите очи, в чуждите коли, в чуждите улици. Нищо не помагаше. В чуждата любов, в чуждата болка.
А музата все не идваше. Може би трябваше да потъне в сладката забрава. Може би трябваше да остави студа да завладее цялото й същество. Може би трябваше да се извини ... на себе си.
А музата все не идваше. Предишното опиянение от красотата на всяка буква в собствения й ръкопис бе избледняло. Съзнанието й бе някак пусто.
А музата все не идваше. Сякаш бе спряла да пише за себе си и се интересуваше от чуждото мнение. Опознавайки себе си забрави музата си.
Съзнанието й се луташе сред уличния лабиринт, мислите й бяха накъсани, също като фрагментите в съня й.
Но тя щеше да дойде ....
... и то съвсем скоро ...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар