След всяка вълна остава само мокър пясък и празни мечти. Времето никога не е било от значение. Стараеш се, но не се получава ... изпитваш страх.
Наистина ли всички, които пишат, са писатели? Наистина ли всички влагат частица от себе си? Самозалъгваме се и си вярваме. А после страдаме. Нима не сме виновни ние?
И така се нижат редовете, мислите. А дъждът не спира да ме моли да го допусна до себе си.
Нямам нужда от вашите преструвки. Не ме интересуват фалшивите ви усмивки. Не ми пука колко тостера можете да изядете. Искам само чаша чай.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар