Ред на мисли, мислени редове ... очите, макар и уморени, продължават да следят стрелките на часовника. Тишината е раздирана от протяжната песен на вековния механизъм. Светлината изпраща тихо тъжната Луна. Слънчевите лъчи пак прокарват тънките си пръсти по тежките панели.
Малки забързани хора подтичват напът за работа. Часовниците им притискат премазаните от грижи съзнания. А те тичат ли, тичат ...
Токчетата й ритмично удряха сивите павета. Закъсняваше. Небрежният грим и леките сенки под очите издаваха недоспиване. Но не й беше до това в момента.
Пръстите му барабаняха по волана. Задръстванията винаги го изнервяха до крайност. Мислите му блуждаеха, непрочетените съобщения в мейла минаваха през главата му като бърз влак през малка гара. Така се беше отнесъл, че дори не бе забелязал зеления светофар. Клаксоните на автомобилите зад него го върнаха отново в реалността.
Денят сякаш играеше на гоненица с хората. И хората винаги губеха тази игра.
Остра болка в главата пронизваше и двамата. Със сутрешна доза кафе и доволно количество папки в другата ръка двамата се понесоха към конферентната зала, където вече ги очакваха.
Чуждестранните инвеститори, очаровани от брилянтното представяне без да се замислят подписаха договора. Това означаваше още една купчина папки за преглеждане и преработка.
Още една безсънна нощ. А след нея винаги идваше забързания ден ... защото на часовникът не му пука, той просто си върти.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар