Съществувайки ... живеейки, може би. Снежинките бавно затрупват последната надежда за промяна. Дори думите ме отбягват. Търся ги, не ги намирам, но чувам как ехидно се смеят зад гърба ми ... А този смях е злокобен ... настръхвам, вбесявам се и, заслепена от собствената си глупост, започвам да се блъскам в стените на сивата стая. Някакси отдалечена, изолирана ...
И мисля ... а може би само гледам как снежинките се надпреварват по пътя си към заледената пътека на съзнанието ми?! Времето не ме чака, неумолимо стрелките му бягат напред. Смеейки се все по-високо, думите бавно ме обграждат. Приближавайки се все повече и повече аз все повече се свличам на студения сив и прашен под. Унищожавайки бавно всичко цветно, задушавайки искрицата, желаеща живота, те смазват и малкото останало достойнство.
Отнасяйки малко парченце от мен със себе си думите се пръснаха по необятната земя ...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар