И седейки там, на студената скала, мисли черни като гарвани кръжат в съзнанието ми уморено .. нещата са различни ... а кой е виновен?
Задавам си въпроси, а отговорите са на една ръка разстояние ... една ръка дели ме и от смъртта. По-добре да не знам ... но не е както преди ...
Перото движи се по листа, но думите изтриват се сами. Историята е забравена. Само аз ли помня? Как до вчера, седейки на същата тази скала, ме гледаше в очите и кълнеше се в лъчите слънчеви, че мигът не ще да свърши ...
Вълшебното изгуби се в обвивката ти лъжлива ...
Синкава мъгла се спусна тихо, а аз седях и чаках ... чаках миналото да се върне. Или да изчезне зад хоризонта. Но то седеше все там, обърнало глава към мен, припомняйки случилото се ...
А времето минаваше ... дни и нощи сливаха се, нямаше разлика. Все едно и също ... чувствам празнотата ... някак просто отвън, но всъщност толкова заплетено ... лабиринта на съзнанието ми човешко бе напът да разкрие тайната си ... но огледалото се счупи и нови каменни стени издигнаха се, закривайки гледката прекрасна.
Миражите човешки ... клишета позабравени.
И кристали.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар